Има момичета, които отбелязват важните за тях моменти с дребни неща.Преди имах приятелка, която пазеше касовите бележки от всяка среща с приятеля си. И билетчетата от автобусите - също. В „Прелестни създания“ главната героиня Лена Дюкейн носи около врата си странна огърлица, по която са окачени множество предмети. По-късно, в хода на книгата разбираме, че всеки предмет от тази огърлица е символ от някаква случка или спомен за някакъв човек, важен за Лена.
Е, аз не съм чародейка като Лена. Когато някой ме разочарова не ям шоколад, не се тъпча с храна до посиняване, не се напивам. Вместо това отивам до градската библиотека и си вземам нещо хубаво за четене.Поне така правех преди, когато живеех в родния ми град и можех да се разполагам свободно с всеки лист, на който е напечатан текст.
Случило ми се е нещо неприятно? Искам да поговоря с приятел? Е, понеже преди време бях мааалко асоциална и много не обичах да общувам с хората, то и не умеех, де... в такъв случай помага само едно- вече прочетена книга!
След като съм запомнила тази книга и съм решила да я прочета отново, то тя е мой приятел. Мой близък приятел, при това. Много по-искрен от лицемерните същества, които живееха около мен, дебнейки за поредната клюка. Да, не притежавах книгите, които четях, но знаех, че често от градската библиотека купуват книги, които съм търсила. Знаех, че след обработката на новите книги, можех да намеря нови и нои четива. И не ме питайте какво съм чела, защото съм чела всякакви неща.
Чела съм Букай и Коелю. Чела съм Джаки Колинс, Барбара Делински, Джейн Ан Кренц, Луиз Бегшоу. От последната имам две книги в момента, мои си , на хартиен носител. Чела съм Азимов и той е любимия ми фантаст. Чела съм толкова много розови романчета, с купчините.
Стивън Кинг, Дийн Кунц, Джон Сол. Колин Маккълоу, Джоан Харис, Нийл Геймън. Роджър Зелазни, Дейвид и Лий Едингс с „Белгарат магьосникът“.
Поболях се да й търся продължението, помня, че четох тази книга в едно разкошно, горещо лято, качена на бялата череша в двора на квартирата, в която живеехме тогава. Самата постройка беше ужасна, но това нямаше никакво значение за мен. Двора беше обрасъл с цветя, имаше няколко овошки и се чувствах като в Рая, докато се криех в клоните на дървото и четях. Сега, когато си припомням този момент си мисля какво дете съм била. Спомням си притеснението, че клона, върху който стоя може да се счупи. И ми е смешно как съм можела да имам подобни мисли- та аз бях толкова слабичка!Скоро в Читанката намерих всички части на Белгариадата, та и отгоре. И реших да започна пак да я чета. Сякаш исках да върна времето назад. Нали всички затова препрочитаме старите си книги, за да си припомним миналото?
Започнах да чета, но не беше същото. Не миришеше на череши и слънцето не огряваше косите ми. Не се чуваше крясъка на съседа „Слизай от таааам, ще се счупи клонаааа“, нито ... не беше същото. Беше и на текстов документ. Хартията ми липсва!
В библиотеката имаха само едно копие на тази книга. Помня, че я бях изцапала с череши и на 1-2 от страниците й имаше огромни петна. Всеки, който е прочел тази книга след мен е видял тези петна. Толкова ми се иска тя да беше моя, да зная,че винаги мога да я докосна, да я разгръщам. Тя бе толкова специална за мен, повече от всичко през това лято.
Бях ужасно любопитно хлапе, а след като станах на 12-13, ми разрешиха да вземам книги и от отдела за възрастни. Тогава нямах никакво спиране. Никакво. И тогава страна страшно. Започнах да се прибирам вкъщи с по 4-5 книги наведнъж. Не си пишех домашните, защото четях. Дори вечер четях и понякога майка ми се ядосваше, че си преуморявам очите. Всъщност, това е причината да нося очила- просто четях твърде много и не си почивах изобщо. Но сега, когато мога да оценя какво всъщност съм получила в замяна на всички разкошни мигове, прекарани с книгите, мога да кажа, че цената, която съм платила е ... нищожна.
До скоро не си купувах книги. Нямах тази възможност. Купуването на каквото и да е , е свързано с финансова възможност, а при мен тя липсваше. И сега липсва, но благодарение на макретинга за популяризиране на книгите, насочен право към читателите, понякога се сдобивам с някоя книга без да платя за нея. Ако не бром таксата за интернет. Вече имам лаптоп и мога да си позволя всяка книга, написана на английски или български, стига да е качена в нета. Мога да си поръчам книга само с няколко клика. Мога да си закупя книга втора ръка, или да заменя своя книга за друга, която искам да прочета. Вече книгите са толкова достъпни за мен, че сигурно преди няколко години бих започнала да подскачам до несбето от щастие.
В момента обаче, въпреки че обожавам четенето, книгите и писането, те са малко встрани от ежедневието ми. Може би скоро трябва да си разкача кабела за интернета и да грабна първата книга, която ми се вясне пред очите. Защото вече имам книги не само на текстови документи. Имам книги на хартия. Някои са подаръци. Някои са купени от мен. Други са придобити по гореспоменатия начин. Но всички са мои.
Тази вечер... или може би днес, имаше вероятност да се разделя с една от книгите си. Но кгато си го помислих осъзнах, че не желая. Че няма да го направя, колкото и да ми е трудно. Те са мои. Те са спомените ми. Припомних си колко трудно намерих книгата, нямаше я тук , във Велико Търново. Случайно я намерих в една книжарница и я купих. Помня, че дълго обмислях дали да купя книгата – бях я чела веднъж и я имах като фенпревод на лаптопа ми. Но шепота на хартията :„Вземи ме!Искаш ме!“ надделя. Взех книгата, платих я и си тръгнах. Тръгнах си малко притеснена, защото нямаше защо да купувам тази книга точно в този момент. Любимото на бившата ми съквартирантка беше „А?Книжка ли? Браво , Янче, много хубаво. Я, колко добре стои на поличката. Добре, а ся кво ще ядеш?“
Затова и спрях да й казвам, че съм си купила нова книга. Спотаявах всяка нова придобивка на задния ред- полиците в общежитието събират по два реда книги- и се надявах да не иска скоро да ми разглежда книгите.
Помня, че когато купих тази книга, същата, с която безмалко да се разделя днес, отидох в парка на „Габровски“. Първо седнах на една пейка и започнах да чета. Пуснах си метъл, но нещо не беше както трябва. Бя прекалено развълнувана. Затова се преместих и седнах под едно дърво. Беше бор. Играех си с игличките и четях. И всичко беше толкова съвършено, толкова... безценно, че не съжалявах, че съм купила тази книга, въпреки че, да, вече я бях чела. Хартията на книгата е нейната обвивка. Четейки с четци, на телефони и на лаптопи, не усещаме плътта на книгата. Това е, като да говориш с някого по скайп- виждаш го, мозъка ти ти придава някакви импулси, усещаш определени чувства, възможно е и да решиш, че харесваш човека от отсрещната страна... но да не се лъжем, нищо не е по-добро от едно топло, приятелско докосване по ръката. И с книгите е така. А който го отрича, показва, че никога не е изпитвал нищо, държейки книга в ръка!
А като си спомня колко мразех да чета, как си късах книжките като мъничка. Оцветявах ги и се опитвах да си напиша името върху тях. Когато ми подаряха нова книжка се цупех и исках кукла. Но в средата на първи клас се оказа, че съм много зле с четенето. Беше ме срам, че не мога да чета бързо като другите деца, но просто не можех. Да чета? За какво ми е. Но тук се намеси мама. Тупна на масата втория том на приказките на Братя Грим и ми каза, че или ще чета, или ще има пердах. По една приказка на ден, докато свикна. А после щяла да ме запише в библиотеката на центъра. Хм. Библиотека. Място с ужасяващо много книги. Сигурно е било ад за мен тогава. Но лека-полека се научих да чета. В края на първи клас четях отлично, а ъв втори, докато другите хлапета ходеха да си играят, аз четях книгите от списъка за следващата година. Харесваше ми мисълта, че може да зная нещо повече от другите, дори и да е само от книга. Първоначално исках да надмина другите. А след това книгите ме повлякоха със себе си и започнах да чета непрекъснато.
И най-голямата ми мечта не е да съм PR, а да напиша книга. Няма нищо по-мъчително от това в главата ти да има милиарди красиви думи и толкова на брой емоции, които да искаш да опишеш, но не, те да не искат да се появят. Нестройни, неподредени, смесени. Некрасиви. Невдъхновяващи. И ... тъжни,защото сами не знаят как да излязат. Няма по-голям кошмар от това да сънувам, че чета някаква книга, толкова интересна и важна, разкриваща ми.. да...! И в следващия миг да се събудя, книгата да е изчезнала, а написаното да е напълно изличено от съзнанието ми. Или пък да сънувам нещо великолепно, с такива подробности, толкова изящно и неповторимо, че да си мисля, че е немислимо да забравя някога нещо подобно. Насън си мисля „Толкова е прекрасно, ще го опиша, няма да го забравя!“, но на сутринта това, което съм мислила за красиво, е сиво, скучно. Думите ми са тромави. Сякаш съм прокълната само да чета, но не и да напиша нещо. Не, нещо. Книга, такава, каквата аз бих искала да прочета и то без да копирам някой писател.
Или всичките бели, снежни разходки. Толкова дълго съм сама, че ми остава време да мисля за целия свят, за себе си, за книги, за музика. За сравнвния, за неща, които бих искала да напиша в блога си. Но когато се прибера не е същото. И ако говоря не е същото. Ще е страхотно, ако някак успея да запиша мислите си, докато вървя. Но може би... Някой ден...
