Мънисто №4: be_LIE_ve?

Днес бях на практика. Освен полезната иформация, която получих, трябваше да поговоря и с клиентите на социалната услуга, която дневния център предлага. И така, влязох в шарената, красива стая, за да поговоря с неколцина души, на които бе отнето без милост това, което за мен е даденост- здраво тяло и положителен коефициент на интелигентност.

Идеята да се занимавам със социална работа не се появи в деня, в който научих, че съм приета в такава специалност. Беше си заложена още при посещението ми в един старчески дом в Русе, където придружавах приятеля ми и негова съученичка, които трябваше да набавят материал за дипломната си работа. Интересното беше, че разговорите с дядовците бяха интересни и ненатоварващи, а това, срещу което се изправих днес, не беше много приятно.

Но няма да говоря за тях като за увредени, а като за хора. Защото днес, преди всичко, те ми показаха, че се борят колкото им стигат силите, за да постигнат това, което аз получавам всекидневно, без да се замисля. Пресичат улицата, купуват си храна, разговарят. Поне някои от тях. Усмихват се. И понеже работата ми беше да поговоря с тях, да им задам въпроси за социално интервю, го направих. Въпросите бяха от различно естество, но ще се спра на един - „Вярваш ли в Бог?“.

И тук те ме разтърсиха.

Представете си няколко хлапета пред себе си. Да, те са навършили осемнайсет отдавна, но са си хлапета. И след въпроса ми виждам... усмивки. И потвърждения. „Да!Аз вярвам в бог!“ . Потрес. Пълен потрес! Нямаше и един, който да каже „Не!Мразя го!“, впредвид това какво им се случва.

Когато си тръгнах, музиката от слушалките ми не успя да ме разсее. Вървях по пътя за вкъщи и си мислех как те вярват в него. Как не оспорват съществуването му, как дори показват уважение към него. Може би го уважават повече и от хората, които работят с тях, за да им помогнат да се интегрират в обществото. Вярват!

А аз всеки ден му се сърдя. Всеки ден го обвинявам, защото съм повярвала, че съм свършила всичко и за него остава само... какво? Мисълта ми спира. Плътна хоризонтална черта.

Преминавам Стамболовия мост и продължавам да разсъждавам.

Аз щях да го мразя! Щях да съм му бясна! Щях да ... нямаше да вярвам. Нямаше да се усмихвам.Щях да казвам, че няма бог, защото ако имаше , той щеше да направи краката ми прави и ръцете- грациозни. Разбира се, ако можех да говоря и да разбирам значението на думата „грациозен“. Щях да го ругая, задето не ми позволява да видя близките си, или да прегърна любимите си. Щях да разруша църквата му, ако заради неговото скъперничество не мога да си намеря приятели и съм принудена да получавам трохи внимание.

Къде си, Боже?! - Помислих си.

Не ми отговори. И сега не ми отговаря. Толкова мъка получих, а излязох цяла, здрава, умна оттам. И си мисля, че болката не е физическо, а душевно състояние. Защото... мисля, че мен ме заболя за тях повече, отколкото тях ги боли вече. Мисля си как реших да се занимавам със социална работа с желанието да помагам на хората, защото го намирам като свой морален дълг. Сетне се появи желанието да се занимавам с реклама, маркетинг и връзки с обществеността (a.k.a. PR) и дългът отиде на една страна... След разговорът, в който ми беше казано „Бог не иска от тебе да правиш нищо. Нищичко! Не иска да ставаш социален работник и да се мъчиш. Иска да си щастлива!“

Защо тогава ги е създал такива?

Ако е създал хората по свой образ и подобие, той ням ли е?Хром ли е? Какъв е!

И ако не иска да чистя след него, защо изобщо реши да ме срещне с тях?

Не, не ми казвайте. Логическа последователност: Записваш социални дейности/предприемачество-> имаш практика->срещаш хора с проблеми. И сам решаваш дали ще кажеш „Емии... човещинка, кво да направя!“ или „Мамка му, трябва да се помогне!“

Спомням си думите ми на учителя ми по Свят и личност в 12-и клас:“Не му вярвай на *************! Вярвай си в Бог! Това те прави щастлива и спокойна. Просто остави останалите да говорят и пишат каквото си искат. Ти си умна и сама правиш избора в какво да вярваш.“

И толкова съмнения. Защо?За какво?

Защо някой нещастник може да вярва, а аз – не?

Ти може и да ми простиш, Боже, ама аз на тебе не мога. Не и сега. Не и днес.

Мънисто №3 : Най-големият ужас. * Termination Bliss*

„ ...Hear all my secrets

tell all the fucking lies....

These secrets are bring to you

are of thorns and ice;

This secrets I give to you

will turn virtue to vice...“

Преди година ме обзе унищожителното вдъхновение.

Но малко предистория – обичам изкуството. Не онова сладичко, пасторално изкуство, а бруталното, убийственото. Болезненото. Понякога желанието ми е да се превърна в модел на грозното, на гротеската, в дело на отвращение и агония. Понякога, когато съм в по-агресивно настроение, случам industrial metal от рода на Рамщайн и Детстарс, като последните, имат няколко песни с откровен антисемитски текст. Детстарс по-скоро осмиват действията на нацистите и разказват за унищожителното удоволствие от гледката на мъртви хора и разпилени кървища.

Обложката на албума им Termination Bliss е следната:

Което според мен си е чиста препратка към баните в лагерите на смъртта.

И за лагерите.

Научих за тях на 12, в час по история. За разлика от повечето ми съученици не се страхувам да питам, да задавам въпроси. Затова попитах какво се случва в тези лагери. Впредвид възрастта ми и естеството на отговора, учителя явно реши да даде уклончив отговор. Той беше: „Нечовешки, ужасни, неописуеми неща“. Но аз не получих точно описание. Не знаех. Само подозирах.

По-късно прочетох „Задната къща“. Разбира се, там също не се говори за това, описан е само страхът. Гледах „Животът е прекрасен“ и „Пианистът“. И до днес плача на „Пианистът“, той е един от любимите ми филми. И , разбира се, прочетох „Лято“/“Способен ученик“ (втора част от сборника „Особени сезони“) на Стивън Кинг. Истината ми дойде вповече.

Случайно съм попадала на филми на такава тематика. Още си спомням сцена на Клеър Дейнс, като героиня в такъв филм. Не искам да знам името му, макар че imdb би бил повече от услужлив. Спомням си ужасните бани. И обложката на албума на групата събуди нещо в мен. Може би ужасът, който се крие в тъмните ъгълчета на стаята вечер. Може би основата на всеки отвратителен филм на ужасите, свързан с обезкостяване, който съм гледала някога. Истина, мрак, извращение- всичко това в една дума, няколко чувства и един мозък : моя. 

 

Идеята.

И единственото решение. Моя начин да покажа, че обичам всички хора, живели някога на тази земя. Моята картина на смъртта. Позицията в която умолявам всеки безмилостен човек да се постави.

Показах това, което имам- тялото си. Всъщност, помолих приятеля ми да ми направи фотосесия.

Място на фотосесията: банята в общежитието ми.

(В интерес на истината, банята ни изглеждаше достатъчно безцветна, за да свърши работа).

Модел: Аз в най-ралични пози- умоляваща, пищяща, отчаяна, скубейки косите си.

За съжаление снимките се изгубиха, иначе бих помолила моя приятелка да ги обработи. Всъщност, сега идеята ми е по-различна. Телефона ми предлагаше и преекспониран ефект на снимките. Мисля си, че ако някой след мен реши да направи подобна фотосесия, би трябвало да използва такъв ефект. С него кръвта е необикновено цветна, а кожата- несъществуваща никъде.При всеки, независимо от цвета на кожата му.

Това би означавало „Ние всички можехме да бъдем тук. Виж как умираш.“

Ужасно е. Извратено, жестоко, толкова... грозно. Нали?

Но смъртта сред унижение и болка е повече от грозна. Тя е туберкулоза на духа.

Объркана съм. Наистина съм ужасно объркана.

Ако можех бих се заснела умираща, за да покажа на всички ужаса, който изпитвам, когато някой спомене за Холокоста или за лагерите на смъртта. Ако можех бих премахнала всеки спомен за този кошмар, но истината е, че именно спомена за случилото се ни пречи да се самоунищожим, именно той ни принуждава да сме толерантни. И срамът, че някое човешко същество е причинило подобно мъчение на друго човешко същество.

Дали има Бог, който е позволил това, аз не смея да говоря. Не мога, нямам силите, нямам гордостта да изтърпя това, което ще последва, ако кажа „да“, макар че „гордост“ е третата дума, която ме описва. Дали насилниците заслужават подобно отмъщение, за това също нямам отговор.Рядко оставам толкова празна и мъртва отвътре, както когато мисля или говоря за делото на нацистите.

И за жертвите. За ... за писъците, вероятно. За болката. За... очите. И страха, да, ужасния, вероятно сковаващ страх. Талазите облекчение, може би. И края. Да се чудиш смъртта проклятие ли е – заради начина по който идва или благословия- задето те е спасила.

В лагерите смъртта е просто termination bliss.