Днес бях на практика. Освен полезната иформация, която получих, трябваше да поговоря и с клиентите на социалната услуга, която дневния център предлага. И така, влязох в шарената, красива стая, за да поговоря с неколцина души, на които бе отнето без милост това, което за мен е даденост- здраво тяло и положителен коефициент на интелигентност.
Идеята да се занимавам със социална работа не се появи в деня, в който научих, че съм приета в такава специалност. Беше си заложена още при посещението ми в един старчески дом в Русе, където придружавах приятеля ми и негова съученичка, които трябваше да набавят материал за дипломната си работа. Интересното беше, че разговорите с дядовците бяха интересни и ненатоварващи, а това, срещу което се изправих днес, не беше много приятно.
Но няма да говоря за тях като за увредени, а като за хора. Защото днес, преди всичко, те ми показаха, че се борят колкото им стигат силите, за да постигнат това, което аз получавам всекидневно, без да се замисля. Пресичат улицата, купуват си храна, разговарят. Поне някои от тях. Усмихват се. И понеже работата ми беше да поговоря с тях, да им задам въпроси за социално интервю, го направих. Въпросите бяха от различно естество, но ще се спра на един - „Вярваш ли в Бог?“.
И тук те ме разтърсиха.
Представете си няколко хлапета пред себе си. Да, те са навършили осемнайсет отдавна, но са си хлапета. И след въпроса ми виждам... усмивки. И потвърждения. „Да!Аз вярвам в бог!“ . Потрес. Пълен потрес! Нямаше и един, който да каже „Не!Мразя го!“, впредвид това какво им се случва.
Когато си тръгнах, музиката от слушалките ми не успя да ме разсее. Вървях по пътя за вкъщи и си мислех как те вярват в него. Как не оспорват съществуването му, как дори показват уважение към него. Може би го уважават повече и от хората, които работят с тях, за да им помогнат да се интегрират в обществото. Вярват!
А аз всеки ден му се сърдя. Всеки ден го обвинявам, защото съм повярвала, че съм свършила всичко и за него остава само... какво? Мисълта ми спира. Плътна хоризонтална черта.
Преминавам Стамболовия мост и продължавам да разсъждавам.
Аз щях да го мразя! Щях да съм му бясна! Щях да ... нямаше да вярвам. Нямаше да се усмихвам.Щях да казвам, че няма бог, защото ако имаше , той щеше да направи краката ми прави и ръцете- грациозни. Разбира се, ако можех да говоря и да разбирам значението на думата „грациозен“. Щях да го ругая, задето не ми позволява да видя близките си, или да прегърна любимите си. Щях да разруша църквата му, ако заради неговото скъперничество не мога да си намеря приятели и съм принудена да получавам трохи внимание.
Къде си, Боже?! - Помислих си.
Не ми отговори. И сега не ми отговаря. Толкова мъка получих, а излязох цяла, здрава, умна оттам. И си мисля, че болката не е физическо, а душевно състояние. Защото... мисля, че мен ме заболя за тях повече, отколкото тях ги боли вече. Мисля си как реших да се занимавам със социална работа с желанието да помагам на хората, защото го намирам като свой морален дълг. Сетне се появи желанието да се занимавам с реклама, маркетинг и връзки с обществеността (a.k.a. PR) и дългът отиде на една страна... След разговорът, в който ми беше казано „Бог не иска от тебе да правиш нищо. Нищичко! Не иска да ставаш социален работник и да се мъчиш. Иска да си щастлива!“
Защо тогава ги е създал такива?
Ако е създал хората по свой образ и подобие, той ням ли е?Хром ли е? Какъв е!
И ако не иска да чистя след него, защо изобщо реши да ме срещне с тях?
Не, не ми казвайте. Логическа последователност: Записваш социални дейности/предприемачество-> имаш практика->срещаш хора с проблеми. И сам решаваш дали ще кажеш „Емии... човещинка, кво да направя!“ или „Мамка му, трябва да се помогне!“
Спомням си думите ми на учителя ми по Свят и личност в 12-и клас:“Не му вярвай на *************! Вярвай си в Бог! Това те прави щастлива и спокойна. Просто остави останалите да говорят и пишат каквото си искат. Ти си умна и сама правиш избора в какво да вярваш.“
И толкова съмнения. Защо?За какво?
Защо някой нещастник може да вярва, а аз – не?
Ти може и да ми простиш, Боже, ама аз на тебе не мога. Не и сега. Не и днес.
Няма коментари:
Публикуване на коментар