Опънала съм се на леглото и кротко си чета вампирска книжка от текстов документ от лаптопчето ми. Най-вероятно книгата няма да остане в световната литература като невероятен шедьовър, но дори факта, че тази вечер използвам лаптопа, за да почета нещо, е показателен - има надежда в мен, очаквам напредък.
Предишната вечер си пробих ухото. Просто... намерих обецата при мънистата и си казах- защо не? Когато се прибера..? Но някак не ми се чакаше и си пробих ухото същата вечер. Сама съм си направила всички дупки на ушите. Сигурно е доста опасно, разбрах че мой познат има проблем със самонаправена дупка. Аз само пробивам и дезинфекцирам, а пред очите ми е картина на мен без ухо. Но продължавам, заради самата идея, че трябва да имам три обеци на дясното ухо.
Харесвам числото три.
Тази вечер обаче съм решила да бъда тиха и кротка. Замислям се за положението на съквартирантката от другата стая- момичето, което живее при нея, си тръгва. Прекъсва. Сега и аз, и тя ще стоим сами. Две стаи, разделяни от една стена. Две момичета, едновременно сами и самодостатъчни си.Знаем обаче, че аз мечтая за деня в който някое нормално, наистина нормално момиче ще реши, че иска да живее в стаята ми и, че няма да й пречи, че непрекъснато тракам на клавиатурата си.Или променливите ми настроения. Или, че нямам желание приятелите й да стоят тук непрекъснато и да ми се налага да общувам с тях, въпреки че не искам. Може дори да започна да си мия чиниите и да чистя, ако много й пречат съдовете ми. Такива неща. А другото момиче... тя просто се усмихва тъжно и благодари, след думите ми "Ако има нещо, тук съм. Просто влизай, няма нужда да чукаш. Тук съм си."
Помня колко изгубена бях аз, когато...
Истината е, че съм била и от двете страни на ситуацията - като тази, която си отива и като тази, която е напусната. Да! Напусната, все едно съм ... недостойна. Толкова мразех самотата, на която се наслаждавам сега. И тишината беше страшна. Спомнях си как миналата година, когато бившата ми съквартирантка си тръгна, а стаята стана твърде голяма, твърде страшна и топла, се разплаках. Липсваха ми пердетата. Липсваше ми покривката на леглото й. Мили боже, толкова много ми липсваше тя и толкова мъничка се чувствах в стаята, в която и шепота ми звучеше като крясък! Помня, че веднага се обадих на приятеля ми и му казах да хване влака и до няколко часа да е във Велико Търново, защото ще се побъркам, ако се наложи да остана сама през нощта.
И той дойде. Цяла нощ опаковахме книги и ги подреждахме в един кашон за прибиране. Още им се чудя на книгите ми как са оцелели през толкова път Котел - Сливен - Велико Търново.
Сега пак съм сама. Преживях го, дори малко ми харесва. Може би скоро ще изляза и ще потърся някое бездомно коте, което да прибера вкъщи. Ще мяука и със сигурност ще ми пишка по дрехите. Което пък ще е стимул да ги изпера, нали?
Връщам се обратно към книжката. Нищо особено не е, нали, но пък... Книга си е, била тя и на текстов документ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар