Мънисто №4: be_LIE_ve?

Днес бях на практика. Освен полезната иформация, която получих, трябваше да поговоря и с клиентите на социалната услуга, която дневния център предлага. И така, влязох в шарената, красива стая, за да поговоря с неколцина души, на които бе отнето без милост това, което за мен е даденост- здраво тяло и положителен коефициент на интелигентност.

Идеята да се занимавам със социална работа не се появи в деня, в който научих, че съм приета в такава специалност. Беше си заложена още при посещението ми в един старчески дом в Русе, където придружавах приятеля ми и негова съученичка, които трябваше да набавят материал за дипломната си работа. Интересното беше, че разговорите с дядовците бяха интересни и ненатоварващи, а това, срещу което се изправих днес, не беше много приятно.

Но няма да говоря за тях като за увредени, а като за хора. Защото днес, преди всичко, те ми показаха, че се борят колкото им стигат силите, за да постигнат това, което аз получавам всекидневно, без да се замисля. Пресичат улицата, купуват си храна, разговарят. Поне някои от тях. Усмихват се. И понеже работата ми беше да поговоря с тях, да им задам въпроси за социално интервю, го направих. Въпросите бяха от различно естество, но ще се спра на един - „Вярваш ли в Бог?“.

И тук те ме разтърсиха.

Представете си няколко хлапета пред себе си. Да, те са навършили осемнайсет отдавна, но са си хлапета. И след въпроса ми виждам... усмивки. И потвърждения. „Да!Аз вярвам в бог!“ . Потрес. Пълен потрес! Нямаше и един, който да каже „Не!Мразя го!“, впредвид това какво им се случва.

Когато си тръгнах, музиката от слушалките ми не успя да ме разсее. Вървях по пътя за вкъщи и си мислех как те вярват в него. Как не оспорват съществуването му, как дори показват уважение към него. Може би го уважават повече и от хората, които работят с тях, за да им помогнат да се интегрират в обществото. Вярват!

А аз всеки ден му се сърдя. Всеки ден го обвинявам, защото съм повярвала, че съм свършила всичко и за него остава само... какво? Мисълта ми спира. Плътна хоризонтална черта.

Преминавам Стамболовия мост и продължавам да разсъждавам.

Аз щях да го мразя! Щях да съм му бясна! Щях да ... нямаше да вярвам. Нямаше да се усмихвам.Щях да казвам, че няма бог, защото ако имаше , той щеше да направи краката ми прави и ръцете- грациозни. Разбира се, ако можех да говоря и да разбирам значението на думата „грациозен“. Щях да го ругая, задето не ми позволява да видя близките си, или да прегърна любимите си. Щях да разруша църквата му, ако заради неговото скъперничество не мога да си намеря приятели и съм принудена да получавам трохи внимание.

Къде си, Боже?! - Помислих си.

Не ми отговори. И сега не ми отговаря. Толкова мъка получих, а излязох цяла, здрава, умна оттам. И си мисля, че болката не е физическо, а душевно състояние. Защото... мисля, че мен ме заболя за тях повече, отколкото тях ги боли вече. Мисля си как реших да се занимавам със социална работа с желанието да помагам на хората, защото го намирам като свой морален дълг. Сетне се появи желанието да се занимавам с реклама, маркетинг и връзки с обществеността (a.k.a. PR) и дългът отиде на една страна... След разговорът, в който ми беше казано „Бог не иска от тебе да правиш нищо. Нищичко! Не иска да ставаш социален работник и да се мъчиш. Иска да си щастлива!“

Защо тогава ги е създал такива?

Ако е създал хората по свой образ и подобие, той ням ли е?Хром ли е? Какъв е!

И ако не иска да чистя след него, защо изобщо реши да ме срещне с тях?

Не, не ми казвайте. Логическа последователност: Записваш социални дейности/предприемачество-> имаш практика->срещаш хора с проблеми. И сам решаваш дали ще кажеш „Емии... човещинка, кво да направя!“ или „Мамка му, трябва да се помогне!“

Спомням си думите ми на учителя ми по Свят и личност в 12-и клас:“Не му вярвай на *************! Вярвай си в Бог! Това те прави щастлива и спокойна. Просто остави останалите да говорят и пишат каквото си искат. Ти си умна и сама правиш избора в какво да вярваш.“

И толкова съмнения. Защо?За какво?

Защо някой нещастник може да вярва, а аз – не?

Ти може и да ми простиш, Боже, ама аз на тебе не мога. Не и сега. Не и днес.

Мънисто №3 : Най-големият ужас. * Termination Bliss*

„ ...Hear all my secrets

tell all the fucking lies....

These secrets are bring to you

are of thorns and ice;

This secrets I give to you

will turn virtue to vice...“

Преди година ме обзе унищожителното вдъхновение.

Но малко предистория – обичам изкуството. Не онова сладичко, пасторално изкуство, а бруталното, убийственото. Болезненото. Понякога желанието ми е да се превърна в модел на грозното, на гротеската, в дело на отвращение и агония. Понякога, когато съм в по-агресивно настроение, случам industrial metal от рода на Рамщайн и Детстарс, като последните, имат няколко песни с откровен антисемитски текст. Детстарс по-скоро осмиват действията на нацистите и разказват за унищожителното удоволствие от гледката на мъртви хора и разпилени кървища.

Обложката на албума им Termination Bliss е следната:

Което според мен си е чиста препратка към баните в лагерите на смъртта.

И за лагерите.

Научих за тях на 12, в час по история. За разлика от повечето ми съученици не се страхувам да питам, да задавам въпроси. Затова попитах какво се случва в тези лагери. Впредвид възрастта ми и естеството на отговора, учителя явно реши да даде уклончив отговор. Той беше: „Нечовешки, ужасни, неописуеми неща“. Но аз не получих точно описание. Не знаех. Само подозирах.

По-късно прочетох „Задната къща“. Разбира се, там също не се говори за това, описан е само страхът. Гледах „Животът е прекрасен“ и „Пианистът“. И до днес плача на „Пианистът“, той е един от любимите ми филми. И , разбира се, прочетох „Лято“/“Способен ученик“ (втора част от сборника „Особени сезони“) на Стивън Кинг. Истината ми дойде вповече.

Случайно съм попадала на филми на такава тематика. Още си спомням сцена на Клеър Дейнс, като героиня в такъв филм. Не искам да знам името му, макар че imdb би бил повече от услужлив. Спомням си ужасните бани. И обложката на албума на групата събуди нещо в мен. Може би ужасът, който се крие в тъмните ъгълчета на стаята вечер. Може би основата на всеки отвратителен филм на ужасите, свързан с обезкостяване, който съм гледала някога. Истина, мрак, извращение- всичко това в една дума, няколко чувства и един мозък : моя. 

 

Идеята.

И единственото решение. Моя начин да покажа, че обичам всички хора, живели някога на тази земя. Моята картина на смъртта. Позицията в която умолявам всеки безмилостен човек да се постави.

Показах това, което имам- тялото си. Всъщност, помолих приятеля ми да ми направи фотосесия.

Място на фотосесията: банята в общежитието ми.

(В интерес на истината, банята ни изглеждаше достатъчно безцветна, за да свърши работа).

Модел: Аз в най-ралични пози- умоляваща, пищяща, отчаяна, скубейки косите си.

За съжаление снимките се изгубиха, иначе бих помолила моя приятелка да ги обработи. Всъщност, сега идеята ми е по-различна. Телефона ми предлагаше и преекспониран ефект на снимките. Мисля си, че ако някой след мен реши да направи подобна фотосесия, би трябвало да използва такъв ефект. С него кръвта е необикновено цветна, а кожата- несъществуваща никъде.При всеки, независимо от цвета на кожата му.

Това би означавало „Ние всички можехме да бъдем тук. Виж как умираш.“

Ужасно е. Извратено, жестоко, толкова... грозно. Нали?

Но смъртта сред унижение и болка е повече от грозна. Тя е туберкулоза на духа.

Объркана съм. Наистина съм ужасно объркана.

Ако можех бих се заснела умираща, за да покажа на всички ужаса, който изпитвам, когато някой спомене за Холокоста или за лагерите на смъртта. Ако можех бих премахнала всеки спомен за този кошмар, но истината е, че именно спомена за случилото се ни пречи да се самоунищожим, именно той ни принуждава да сме толерантни. И срамът, че някое човешко същество е причинило подобно мъчение на друго човешко същество.

Дали има Бог, който е позволил това, аз не смея да говоря. Не мога, нямам силите, нямам гордостта да изтърпя това, което ще последва, ако кажа „да“, макар че „гордост“ е третата дума, която ме описва. Дали насилниците заслужават подобно отмъщение, за това също нямам отговор.Рядко оставам толкова празна и мъртва отвътре, както когато мисля или говоря за делото на нацистите.

И за жертвите. За ... за писъците, вероятно. За болката. За... очите. И страха, да, ужасния, вероятно сковаващ страх. Талазите облекчение, може би. И края. Да се чудиш смъртта проклятие ли е – заради начина по който идва или благословия- задето те е спасила.

В лагерите смъртта е просто termination bliss.

Мънисто №2

Опънала съм се на леглото и кротко си чета вампирска книжка от текстов документ от лаптопчето ми. Най-вероятно книгата няма да остане в световната литература като невероятен шедьовър, но дори факта, че тази вечер използвам лаптопа, за да почета нещо, е показателен - има надежда в мен, очаквам напредък.

Предишната вечер си пробих ухото. Просто... намерих обецата при мънистата и си казах- защо не? Когато се прибера..? Но някак не ми се чакаше и си пробих ухото същата вечер. Сама съм си направила всички дупки на ушите. Сигурно е доста опасно, разбрах че мой познат има проблем със самонаправена дупка. Аз само пробивам и дезинфекцирам, а пред очите ми е картина на мен без ухо. Но продължавам, заради самата идея, че трябва да имам три обеци на дясното ухо.

Харесвам числото три.

Тази вечер обаче съм решила да бъда тиха и кротка. Замислям се за положението на съквартирантката от другата стая- момичето, което живее при нея, си тръгва. Прекъсва. Сега и аз, и тя ще стоим сами. Две стаи, разделяни от една стена. Две момичета, едновременно сами и самодостатъчни си.Знаем обаче, че аз мечтая за деня в който някое нормално, наистина нормално момиче ще реши, че иска да живее в стаята ми и, че няма да й пречи, че непрекъснато тракам на клавиатурата си.Или променливите ми настроения. Или, че нямам желание приятелите й да стоят тук непрекъснато и да ми се налага да общувам с тях, въпреки че не искам. Може дори да започна да си мия чиниите и да чистя, ако много й пречат съдовете ми. Такива неща. А другото момиче... тя просто се усмихва тъжно и благодари, след думите ми "Ако има нещо, тук съм. Просто влизай, няма нужда да чукаш. Тук съм си."

Помня колко изгубена бях аз, когато...

Истината е, че съм била и от двете страни на ситуацията - като тази, която си отива и като тази, която е напусната. Да! Напусната, все едно съм ... недостойна. Толкова мразех самотата, на която се наслаждавам сега. И тишината беше страшна. Спомнях си как миналата година, когато бившата ми съквартирантка си тръгна, а стаята стана твърде голяма, твърде страшна  и топла, се разплаках. Липсваха ми пердетата. Липсваше ми покривката на леглото й. Мили боже, толкова много ми липсваше  тя  и толкова мъничка се чувствах в стаята, в която и шепота ми звучеше като крясък! Помня, че веднага се обадих на приятеля ми и му казах да хване влака и до няколко часа да е във Велико Търново, защото ще се побъркам, ако се наложи да остана сама през нощта.

И той дойде. Цяла нощ опаковахме книги и ги подреждахме в един кашон за прибиране. Още им се чудя на книгите ми как са оцелели през толкова път Котел - Сливен - Велико Търново.

Сега пак съм сама. Преживях го, дори малко ми харесва. Може би скоро ще изляза и ще потърся някое бездомно коте, което да прибера вкъщи. Ще мяука и със сигурност ще ми пишка по дрехите. Което пък ще е  стимул да ги изпера, нали?

Връщам се обратно към книжката. Нищо особено не е, нали, но пък... Книга си е, била тя и на текстов документ.

Книжни любовни спомени

Има момичета, които отбелязват важните за тях  моменти  с дребни неща.Преди имах приятелка, която пазеше касовите бележки от всяка среща с приятеля си. И билетчетата  от автобусите - също. В „Прелестни създания“ главната героиня Лена Дюкейн носи около врата си странна огърлица, по която са окачени множество предмети. По-късно, в хода на книгата разбираме, че всеки предмет от тази огърлица е символ от някаква случка или спомен за някакъв човек, важен за Лена.

Е, аз не съм чародейка като Лена. Когато някой ме разочарова не ям шоколад, не се тъпча с храна до посиняване, не се напивам. Вместо това отивам до градската библиотека и си вземам нещо хубаво за четене.Поне така правех преди, когато живеех в родния ми град  и можех да се разполагам свободно с всеки лист, на който е напечатан текст.

Случило ми се е нещо неприятно? Искам да поговоря с приятел? Е, понеже преди време бях мааалко асоциална и много не обичах да общувам с хората, то и не умеех, де... в такъв случай помага само едно- вече прочетена книга!

След като съм запомнила тази книга и съм решила да я прочета отново, то тя е мой приятел. Мой близък приятел, при това. Много по-искрен от лицемерните същества, които живееха около мен, дебнейки за поредната клюка. Да, не притежавах книгите, които четях, но знаех, че често от градската библиотека купуват книги, които съм търсила. Знаех, че след обработката на новите книги, можех да намеря нови и нои четива. И не ме питайте какво съм чела, защото съм чела всякакви неща.

Чела съм Букай и Коелю. Чела съм Джаки Колинс, Барбара Делински, Джейн Ан Кренц, Луиз Бегшоу. От последната имам две книги в момента, мои си , на хартиен носител. Чела съм Азимов и той е любимия ми фантаст. Чела съм толкова много розови романчета, с купчините. 

Стивън Кинг, Дийн Кунц, Джон Сол. Колин Маккълоу, Джоан Харис, Нийл Геймън. Роджър Зелазни, Дейвид и Лий Едингс с „Белгарат магьосникът“.

 Поболях се да й търся продължението, помня, че четох тази книга в едно разкошно, горещо лято, качена на бялата череша в двора на квартирата, в която живеехме тогава. Самата постройка беше ужасна, но това нямаше никакво значение за мен. Двора беше обрасъл с цветя, имаше няколко овошки и се чувствах като в Рая, докато се криех в клоните на дървото и четях. Сега, когато си припомням този момент си мисля какво дете съм била. Спомням си притеснението, че клона, върху който стоя може да се счупи. И ми е смешно как съм можела да имам подобни мисли- та аз бях толкова слабичка!

Скоро в Читанката намерих всички части на Белгариадата, та и отгоре. И реших да започна пак да я чета. Сякаш исках да върна времето назад. Нали всички затова препрочитаме старите си книги, за да си припомним миналото?

Започнах да чета, но не беше същото. Не миришеше на череши и слънцето не огряваше косите ми. Не се чуваше крясъка на съседа „Слизай от таааам, ще се счупи клонаааа“, нито ... не беше същото. Беше и на текстов документ. Хартията ми липсва!

В библиотеката имаха само едно копие на тази книга. Помня, че я бях изцапала с череши и на 1-2 от страниците й имаше огромни петна. Всеки, който е прочел тази книга след мен е видял тези петна. Толкова ми се иска тя да беше моя, да зная,че винаги мога да я докосна, да я разгръщам. Тя бе толкова специална за мен, повече от всичко през това лято.

Бях ужасно любопитно хлапе, а след като станах на 12-13, ми разрешиха да вземам книги и от отдела за възрастни. Тогава нямах никакво спиране. Никакво. И тогава страна страшно. Започнах да се прибирам вкъщи с по 4-5 книги наведнъж. Не си пишех домашните, защото четях. Дори вечер четях и понякога майка ми се ядосваше, че си преуморявам очите. Всъщност, това е причината да нося очила- просто четях твърде много и не си почивах изобщо. Но сега, когато мога да оценя какво всъщност съм получила в замяна на всички разкошни мигове, прекарани с книгите, мога да кажа, че цената, която съм платила е ... нищожна.

До скоро не си купувах книги. Нямах тази възможност. Купуването на каквото и да е , е свързано с финансова възможност, а при мен тя липсваше. И сега липсва, но благодарение на макретинга за популяризиране на книгите, насочен право към читателите, понякога се сдобивам с някоя книга без да платя за нея. Ако не бром таксата за интернет. Вече имам лаптоп и мога да си позволя всяка книга, написана на английски или български, стига да е качена в нета. Мога да си поръчам книга само с няколко клика. Мога да си закупя книга втора ръка, или да заменя своя книга за друга, която искам да прочета. Вече книгите са толкова достъпни за мен, че сигурно преди няколко години бих започнала да подскачам до несбето от щастие.

В момента обаче, въпреки че обожавам четенето, книгите и писането, те са малко встрани от ежедневието ми. Може би скоро трябва да си разкача кабела за интернета и да грабна първата книга, която ми се вясне пред очите. Защото вече имам книги не само на текстови документи. Имам книги на хартия. Някои са подаръци. Някои са купени от мен. Други са придобити по гореспоменатия начин. Но всички са мои.

Тази вечер... или може би днес, имаше вероятност да се разделя с една от книгите си. Но кгато си го помислих осъзнах, че не желая. Че няма да го направя, колкото и да ми е трудно. Те са мои. Те са спомените ми. Припомних си колко трудно намерих книгата, нямаше я тук , във Велико Търново. Случайно я намерих в една книжарница и я купих. Помня, че дълго обмислях дали да купя книгата – бях я чела веднъж и я имах като фенпревод на лаптопа ми. Но шепота на хартията :„Вземи ме!Искаш ме!“ надделя. Взех книгата, платих я и си тръгнах. Тръгнах си малко притеснена, защото нямаше защо да купувам тази книга точно в този момент. Любимото на бившата ми съквартирантка беше „А?Книжка ли? Браво , Янче, много хубаво. Я, колко добре стои на поличката. Добре, а ся кво ще ядеш?“

Затова и спрях да й казвам, че съм си купила нова книга. Спотаявах всяка нова придобивка на задния ред- полиците в общежитието събират по два реда книги- и се надявах да не иска скоро да ми разглежда книгите.

Помня, че когато купих тази книга, същата, с която безмалко да се разделя днес, отидох в парка на „Габровски“. Първо седнах на една пейка и започнах да чета. Пуснах си метъл, но нещо не беше както трябва. Бя прекалено развълнувана. Затова се преместих и седнах под едно дърво. Беше бор. Играех си с игличките и четях. И всичко беше толкова съвършено, толкова... безценно, че не съжалявах, че съм купила тази книга, въпреки че, да, вече я бях чела. Хартията на книгата е нейната обвивка. Четейки с четци, на телефони и на лаптопи, не усещаме плътта на книгата. Това е, като да говориш с някого по скайп- виждаш го, мозъка ти ти придава някакви импулси, усещаш определени чувства, възможно е и да решиш, че харесваш човека от отсрещната страна... но да не се лъжем, нищо не е по-добро от едно топло, приятелско докосване по ръката. И с книгите е така. А който го отрича, показва, че никога не е изпитвал нищо, държейки книга в ръка!

А като си спомня колко мразех да чета, как си късах книжките като мъничка. Оцветявах ги и се опитвах да си напиша името върху тях. Когато ми подаряха нова книжка се цупех и исках кукла. Но в средата на първи клас се оказа, че съм много зле с четенето. Беше ме срам, че не мога да чета бързо като другите деца, но просто не можех. Да чета? За какво ми е. Но тук се намеси мама. Тупна на масата втория том на приказките на Братя Грим и ми каза, че или ще чета, или ще има пердах. По една приказка на ден, докато свикна. А после щяла да ме запише в библиотеката на центъра. Хм. Библиотека. Място с ужасяващо много книги. Сигурно е било ад за мен тогава. Но лека-полека се научих да чета. В края на първи клас четях отлично, а ъв втори, докато другите хлапета ходеха да си играят, аз четях книгите от списъка за следващата година. Харесваше ми мисълта, че може да зная нещо повече от другите, дори и да е само от книга. Първоначално исках да надмина другите. А след това книгите ме повлякоха със себе си и започнах да чета непрекъснато.

И най-голямата ми мечта не е да съм PR, а да напиша книга. Няма нищо по-мъчително от това в главата ти да има милиарди красиви думи и толкова на брой емоции, които да искаш да опишеш, но не, те да не искат да се появят. Нестройни, неподредени, смесени. Некрасиви. Невдъхновяващи. И ... тъжни,защото сами не знаят как да излязат. Няма по-голям кошмар от това да сънувам, че чета някаква книга, толкова интересна и важна, разкриваща ми.. да...! И в следващия миг да се събудя, книгата да е изчезнала, а написаното да е напълно изличено от съзнанието ми. Или пък да сънувам нещо великолепно, с такива подробности, толкова изящно и неповторимо, че да си мисля, че е немислимо да забравя някога нещо подобно. Насън си мисля „Толкова е прекрасно, ще го опиша, няма да го забравя!“, но на сутринта това, което съм мислила за красиво, е сиво, скучно. Думите ми са тромави. Сякаш съм прокълната само да чета, но не и да напиша нещо. Не, нещо. Книга, такава, каквата аз бих искала да прочета и то без да копирам някой писател.

Или всичките бели, снежни разходки. Толкова дълго съм сама, че ми остава време да мисля за целия свят, за себе си, за книги, за музика. За сравнвния, за неща, които бих искала да напиша в блога си. Но когато се прибера не е същото. И ако говоря не е същото. Ще е страхотно, ако някак успея да запиша мислите си, докато вървя. Но може би... Някой ден...